Размисли и страсти...

 

Честит Ден на будителите на всички, които носят светлината и вдъхновението в това да учат и възпитават любов към знанието и към словото с неугасващ плам. Вярвам, че определението „будител” няма точна категория или професия, в която да го вмъкнем, защото това е призвание, с което се раждаш, носиш и съхраняваш до последно. А това, което носиш в себе си, никой друг не може да ти го вземе.

Напоследък забелязвам, че често се говори за „книжните дупки” – състояние, което със сигурност е познато на всички читатели и ни сполетява през определен период от време. Дали от преумора, стрес, нежелание да посегнем към книга в този момент или просто си взимаме почивка.

Чудесно е, че се говори за това. Четенето, особено покрай социалните мрежи, се е превърнало в маратон, в нещо, което свързваме само с книжни кутии, пратки и класации за най-много прочетена литература. Това обаче е друга тема на разговор, която смятам да повдигна в отделен пост.

И ако темата за книжните дупки се върти от време на време в книжното пространство, то около нея витае и твърдението, че е абсолютно недопустимо и е състояние, от което човек трябва да направи всичко
възможно, за да „излезе”. А не трябва.

Защото е нормално.

Защото е необходимо. Защото, както всичко друго, дори и това, което ни носи удоволствие, четенето изморява. Читателят живее не само собствения си живот, но и този на всички герои, с които е пътувал. Носи чувствата и емоциите им, техните съдби, приятелства, трагедии и раздели. И в моменти като тези, трябва да намираме и време, в което да заредим батериите и когато сме готови, отново да се впуснем в ново приключение между страниците.

Не съм чела художествена литература от почти близо 3 месеца, след като неуспешно се опитах да достигна до някакъв успех със „Спящите красавици”, колаборация на Стивън Кинг и неговият син, Оуен, а след това не можех да докосна друга книга. А не е като да ми липсват книги.

За сметка на това четох много и прекрасна поезия, още по-прекрасни детски книги, а днес, благодарение на богатия избор на Регионална библиотека Варна, се сдобих и с две четива от специализираната литература – "Свръхчувствителните деца” на Илейн Арън и „Вълшебното дете” на Джоузеф Пиърс. Нехудожественият стил определено е нещо, към което не посягам, освен ако не е тясно свързано с професията ми като учител (а след време и като ерготерапевт), затова реших да дам шанс на тези две четива и те да бъдат моята компания в близките седмици.

Четете и бъдете. С всичките нюанси, читателски дупки и творчески мигове.

Бъдете. Всеки ден, не само днес.